„Не, човешката душа в Родопите не може да избегне поетичното настроение. Две очи, една душа и едно сърце са малко, /…/ за да фанеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечността на тоя мир…”
„В недрата на Родопите”, Иван Вазов
Може би е редно да започна с кратко, тривиално описание, което да насочи читателя за мястото, за което ще ви разкажа, използвайки пъстротата на прекрасния ни език и величието на вечните писатели и поети, които ще си позволя да цитирам, тъй като се възхищавам на лекотата, с която успяват да пресъздадат картините и усещанията.
Навсякъде мястото бива описано като „скално плато, намиращо се на около три километра южно от Село врата“ с надморската височина около 1200m, съчетаващо красота, обаятелност и мистериозност в едно. Може би това е достатъчно, за някои да се досетят кое е мястото, а за тези, които още се чудят тези редове са посветени на продълговатото, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. Смята се, че скалите там са образувани в резултат от изригването на вулкан,чийто кратер е застиналия в съседен връх – Караджов камък. Мисля да спра до тук с фактологията и да обърна внимание на няколо интересни за мен легенди, които определено пробуждат любопитството ми и навяват много теми за размисъл.
В директен превод Белинташ идва от думите „бели”- бял и „таш”– камък и значи „бял камък“, още „камък на живота“, „камък на позитивната енергия“ .В превод от древните тюрски езици Белинташ може да се тълкува като “камък на познанието”. Според някои краеведи топонимът Белинташ може да бъде преведен като „камък на войната“.
Съществуват редица легенди и вярвания за мястото. Някои твърдят, че източния склон на платото е древно гробище, където има заровени големи количества злато. Според Пророчицата Ванга мистерията на Белинташ ще бъде разкрита, когато там бъдат отнети 8 човешки живота. От пророчеството до днес мястото е взело три жертви, които са били покосени от мълнии. Според други изследователи мястото представлява своеобразна звездна карта, датираща от преди 7 хиляди години. Изследователите се обединяват за теорията, че Белинташ е мястото, където древните хора, а по-късно траките са осъществявали своята връзка с Космоса. В конфигурацията на издълбаните в скалите мистериозни дупки, учените виждат ясно съзвездията Лъв, Ореон, Малка Мечка, Голяма Мечка. Слънцето и Луната се отразяват точно в двата кладенеца в определени дати от годината.
Ще продължа с моето преживяване. Да – преживяване, защото това място наистина не се „вижда“, то се преживява с всички други сетива.
Отклоняваш се от главния път и сякаш навлизаш в един друг свят. Табелата показва, че остават около тридесетина километра до мистериозното място, към което си се запътил, но за теб времето вече е спряло. Цари едно спокойствие и пъстротата на природата те пленява. Думите дори са излишни. Всичко бива оставено на сетивата. Виждаш, чуваш, усещаш в същото време споделяш всичко, споделяш го – там, където винаги си мечтал. Пътят се вие и изкачва все по-нависоко и по-нависоко, а вълнението остава срамежливо скрито.
И достигаш мястото, където е време да полетиш към дългоочакваното. Слизаш, нарамваш багажа и стремглаво тръгваш нагоре. Пътеката навлиза в ароматна борова гора, където чистота на въздуха е пир за тялото и душата. Преминава се през пъстри и изпълващи гледки, включително и вековният бук, формиращ причудливи естествени форми, в дънера на който хората са поставяли монети. С всяка крачка се доближаваме все повече до това невероятно място, съчетало толкова много истории в своето име и толкова много мистерии в своите форми. И ето, че след непосредствено малко време пред нас се открива този монументален, непреходен камък. Още няколко крачки и сме на платото – наречено от някои „челото на Родопа“. А там, там – дъхът спира. Панорамата е толкова внушителна, че съзнанието сякаш не може наведнъж да побере цялата тази шир, с нейнта неописуема прелестност. Поглеждаш в едната посока – синьото небе прегръща родопските върхове, обагрени с нежните зелени тонове на настъпващата пролет. Поглеждаш в другата посока – загадъчни бели облаци обгръщат върхът, на който се намира религиозното светилище Кръстова гора. Отместваш леко погледа и се разкрива невероятният скален феномен – Караджов камък. В друга посока нежни сатенени мъгли се спускат по склоновете на планината. И накрая, обръщайки се за пореден път виждаш онова огромно жарко оранжево слънце, което срамежливо се скрива зад тъмни облаци и преминава към другата страна на нашата синьо-зелена дишаща майка. И тук дъхът ми вече е спрял и сякаш съм готова просто да седна там някъде и да съзерцавам. Да попивам от енергията на това толкова величествено място. Пренебрегвайки истории, легенди, факти – просто да седя и да съзерцавам. Да вдишвам чистотата на въздуха и да гледам великолепният филм, които природата е подготвилаи само за този единствен и неповторим миг, в който седя там горе и сякаш времето е спряло. Сякаш нищо друго няма значение. Сякаш просто си там, за да се преклониш пред тази величественост и да благодариш, че си част от нещо толкова огромно, че имаш възможността да го изпиташ и преживееш с всяка част от себе си.
И вече, изхождайки от преживяното мога със страхопочитание да изрека името Белинташ. Както и да се присъединя към твърдението – Белинташ не би могъл да бъде описан, той трябва да се преживе. И смятам за достойно да завърша това словоизлияние и да демонстрирам зародилата се в мен любов към тази пъстроцветна планина с думите на един велик български писател, а именно Иван Вазов, който пише:
„Родопи горделиви – грамада вековечна,
от върхове гранитни верига безконечна,
защо ме тъй привлича видът ви див, суров?
Кат зидове гигантски, вий вдигате се смели
и криете от нази невидени предели,
цял свят незнаен, нов.“