В настоящата статия ще ви разкажа за едно приключение, което преживяхме миналия уикенд. Както може би сте забелязали ние сме хора, които обожават да пътуват, а също така и да откриват нови, закътани, прекрасни местенца от страната, които заслужават да бъдат посетени и видяни. На първи април започна нашето приключение – да, истинско беше, не остана само на шега. Тръгнахме с жадни надежди да задоволим сетивата си с красиви гледки и положителни преиживявания, което разбира се се случи.
Посетихме едно много интересно малко местенце в централната част на пъстроцветните Родопи – село Косово. То е разположено на около 5 километра от балнеоложкия комплекс Нареченски бани, на 30 км от Асеновград и 36 км от Пампорово. Селото води своето начало в далечния 15 век, като на територията му са се заселили преселници от Старо село. Разказаха ни, че в началото селото се е разполагало на едно било, но с цел да бъдат по-защитени от нападения е преместено в долината между няколко хълма. Сякаш сгушено и защитено от прегръдките на планината. Тогава селото е било наричано Дяволското село, защото е било трудно за откриване от турците. Подходът към него и бил само един път – този, по който ние стигнаме до това райско местенце. Селцето е мъничко и е разположено на изключително разнообразен терен – предимно планински. Впечатление прави етажираността на постройките, което е наложено от сложните топографски особености, с които се характеризира терена. В селото е изцяло запазен духът на типичната възрожденска родопска архитектура, което прави мястото изключително ценно и заслужаващо да бъде видяно.
Пристигнахме там след обяда и бяхме приятно посрещнати от слънчевите лъчи, които нежно галеха разкриващите се пред очите ни красоти. Бяхме гости на Комплекс Косовки къщи, като ни настаниха в Хаджийската къща, за която стопаните й казват, че е душата на комплекса.
Тази къща е обявена за паметник на културата и е изградена в средата на VIX век от възрожденския майстор – уста Хаджи Георги Станчовски, който е създал и две от най-красивите къщи в Пловдив в стария град, а именно – къщата на Георгиади и къщата на Куюмджиоглу – сега Етнографски музей. Комплекса разполага с още две къщи – Гатовска къща, която е разположена в средата на Турската махала и е изградена на няколко нива с отделни входове и Елиновска къща – на върха на Турската махала. В Елиновстката къща някога е било първото килийно училище.
Малко след като пристигнахме някои от нас решиха да прекарат остатъка от прекрасния ден на голямата веранда, на която се излиза от мехната на къщата, а останалите поехме по планинските пътечки на опознавателна разходка. Маршрутът, по които вървяхме беше лек за ходене, но в същото време изключително живописен. Той минава по трите хълма около селото – Чуката, Калено бърдце и Кузмина и през каменните около 100 годишни параклиси Св. Дух, Св. Иван, Св. Петър.
Природата е невероятна, а въздухът беше пир за телата ни. Минахме през красиви слънчеви поляни, тесни госрки улички, прашни полски пътища и течащи рекички.
В един момент виждахме Хаджийската къща, но нямахме идея как да стигнем до нея. А тя сякаш беше на ръка разстояние от нас – на съседния склон. Срещнахме едни мили хора, които реставрираха къща извън селото и бяха така добри да ни дадат насока как да излезем в центъра на селото, както и ни дадоха да си налеем вода. Разказаха ни за желанието си да реставрират къщата, използвайки само материалите, които едно време хората биха използвали. След няколкоминутнта почивка при тях се отправихме по пътеката, която ни показаха. Не след дълго се озовахме в центъра на селцето, където впечатлението ни беше привлеченео от селската гостилница, носеща името „Безгрижен живот“.
Да, там наистина животът е безгрижен. И като се замисля – колко му трябва на човек – малко храна, слънце, чист въздух и две очи, които да може да залее с любов преди да заспи. Да, нищо не е толкова сложно, колкото го представяме непрестанно, напротив – животът е толкова простичък и както тогава тържествено възкликна някой „Ей, хора, животът е хубав!“.
От центъра на селцето до къщата ни имаше още дестина минути ходене. Пристигнахме и вече беше време за вечеря. Хапнахме сладко сладко, а след това тропнахме няколко родопски хорца, за да засилим духа на преживяването. Звучащата българска музика, дървените прозорци, плетените черги и миндерите в Хаджиевата къща привнасяха един уют и топлина, както и гордост, че сме българи.
Изключително благодарни сме на собствениците на Косовските къщи за това, че ни поканиха да бъдем техни гости и да опознаем отблизо едно толкова прекрасно кътче в нашата малка инак България. Нагостиха ни с родопски специалитети като пататник, качамак и клин – баница със сирене и ориз, разказаха ни различни истории и бяха толкова мили и гостоприемни. Горещо препоръчваме мястото, което е прекрасно за качествена почивка в планината. Благодарим и на едни от най-добрите блогъри, с които бяхме – Мими, Ади, Нина, Ели2 и Юлия за прекрасният уикенд, който споделхме в сърцето на Родопите.
Неслучайно е казано, че по-пърстроцветна от Родопа няма. Обаятелна със своите багри, аромат и пъстрота, определено е планина, която заслужава да се познава и обича. И както е казал поетът:
„Крила, крила да имах! — та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат’ роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи…“
