Петър Тодоров

Крушунските водопади вече са отворени за посетители, съобщи пред БТА кметът на община Летница Красимир Джонев. В началото на ноември миналата година достъпът до природен парк “Маарата” бе ограничен, след като огромна скала затрупа и причини смъртта на двама туристи.Заради инцидента трасето е променено. Направени са два лесно достъпни и безопасни маршрута. Поставено е ново мостче, площадка за наблюдение, елиминирани са всички мостчета, водили към проблемния участък, осигурен е достъп до нов водопад.

Едната екопътека отвежда до площадката за наблюдение, от която се виждат двата водопада едновременно. По думите на Джонев досега такава гледка не е била възможна, тъй като старите мостчета са били тесни и близко разположени до скалните масиви. “От гледна точка на комфорт, безопасност и прекрасна гледка тази площадка е най-доброто, което можахме да направим заедно с проектантите”, добави кметът.

Вторият маршрут отвежда посетителите до равнината, където е изворът на тази травертинова каскада, а дискретна пътека води до новия водопад.

За всичко това общината е вложила 31 хиляди лева от общинския бюджет, като 9 хиляди лева от тях са били за специализирана фирма, която се е занимавала с логистиката на безопасността на района.

Красимир Джонев добави, че ще се извършва постоянно наблюдение на водопадите. “Има назначени лица, които ще обикалят трасето три пъти дневно. Това ще гарантира максимална чистота на района, в същото време ще оглеждат скалите и там, където се забележи пукнатина или камък, който е опасен за посетителите, ще се вземат конкретни мерки за отстраняване на проблема”, каза кметът.

Той заяви още, че ще бъдат назначени десет човека. Двама екскурзоводи ще запознават туристите с разрешените маршрути.

Подходът към така наречения зелен водопад няма да бъде маркиран, тъй като пътеката преминава през редица частни имоти.

източник: Blitz.bg

Сега ще ви разкажем за един обикновен слънчев неделен ден, леко кисел на моменти от страна на нежната половина, но в същото време много красив и усминат. Времето беше изключително подходящо за разходка някъде на чист въздух извън шума на големия град. И така, решихме да отидем до село Боснек, разположено в южните склонове на Витоша на около 40km от столицата, и по-конкретно до всеизвестния природен феномен „Живата вода“. Боснек носи своята слава още и заради най-дългата пещера в България „Духлата“, която се намира на около 3km.

Непосредствено преди да влезем в селото бяхме посрещнати от неговия най-възрастен жител – 600-годишният космат дъб. Той има внушителни размери, които нямаше как да пренебрегнем. Е, някои от нас решиха да го прегръщат, а други просто седяха и се наслаждаваха. Да избягаш дори за няколко часа от динамиката на големия град и да се потопиш в спокойствието на природата е незаменимо. Да подишаш въздух, който не виждаш също е сякаш невероятно преживяване – това разбира се в кръга не шегата.

Интересът ни към мястото беше привлечен от историите, които бяхме чували за природния феномен. Според тях водата спира, когато пред извора застане негативен човек. Този чудноват извор бива споменат в пътеписите на османски пътешественик – Евлия Челеби в далечният XII век. Той дава на извора името „Чешмата на щастието“. Ние сме щастливи хора, но интересът ни беше силно привлечен от нотката на мистериозност, която обвива това място, а и бяхме много любипитни да разберем дали сме успели да се изчистим от всичко мръсно, или пък сме се оставили на света отново да ни опръска с кал. Хората отиват до „Живата вода“ в търсене на изцеление на своите болки, други търсещи духовно пречистване, трети за да задоволят любопитсвото си, а ние отидохме, за да подишаме свеж въздух, да поспортуваме в прекрасния неделен ден и да подарим един на друг няколко часа без технологиите на днешното време, които без да осъзнаваме всъщност ни задушават и правят зависими. Без да се усетим вещите започват да ни определят и сякаш губим човека в себе си. Това е леко лирическо отклонение, което не е предвидено да бъде широко развито в тази статия. Тя трябва да бъде свежа и разказваща за нашето неделно приключение.

Стигнахме в селото и решихме да отидем до извора с колела. Оставихме колата, качихме се на колелата и тръгнахме. Тръгнахме – само ние – две колела, две усмивки, четири очи и безкрайно спокойствие и удоволствие, че сме сред природата. А редом с нас бяха те – едно синьо небе, светла пътека, прекрасна зелена поляна, раззеленяващите се дървета около нас и заснежените Витошки склонове в далечината.

До „Живата вода“ стигнахме по една приятна пътека, която е подходяща дори за хора, който не са свикнали на планинско ходене. Маршрутът е добре маркиран, дължината на пътеката е около 5km, а продължителността на разходката в зависимост от темпото варира от около 40 минути до час и половина. Ние с колелата стигнахме за около половин час, като на местна ни се налагаше да ги носим, защото имаше вади с вода и кал.

Когато стигнахме заветната цел водата течеше ли течеше. През цялото време, докато бяхме там не спря да тече, чак не можех да си представя, че има възможност да спре. Бяхме много доволни и щастливи, а се оказа че не сме и грешници. Успели сме да се изчистим от мръсотиите, с който неизменно бива заливан всеки човек, живеещ в днешно време. Поседяхме малко там, порадвахме се на неспиращата вода, на свежестта, поснимахме – разбира се нямаше как да не увековечим и себе си в този момент.

Връщането ни беше бързо, защото предимно се спускахме по склоновете, които на отиване леко ни бяха поизморили. Вятърът фучеше в ушите ни, а ние бяхме оставили всички мисли и просто се наслажадавахме. След като пристигнахме в селото решихме да пообиколим още малко с колелата. Покарахме няколко километра по част от маршрута на Витоша 100, минахме през входа на пещера „Духлата“ и завършихме на едно мостче, намиращо се непосредствено след изхода от селото.

Времето напредваше, а ние искахме да завършим този красив ден подобаващо – някъде нависоко, залязвайки със слънцето. Върнахме се, оставихме колелата и хукнахме към едно близко хълмче, на чиито връх щяхме да сложим последния щрих на наситения с преживявания ден. Буквално хукнахме – след петнадесет километра колоездене беше време за тичане. Тичахме до малко след началото на хълма, а после преминахме към бързо планинско ходене, за да хванем слънцето точно в неговия апогей. Пристигнахме горе, седнахме във високото и загледахме към онова жарко светило, което вещаеше появата на загадъчната луна и нощта. Умовете ни бяха празни, душите ни препълнени с чувства, очите със сълзи, предизвикани от размислите – колко малка частичка сме ние, хората на фона на цялото това естестено чудо, което се случва всеки Божи ден.

Изчакахме огромното светещо кълбо да се скрие в далечината и тръгнахме надолу по хълма. Леко изморени, но щастливи.

Така нашият уж обикновен неделен ден се трансформира в едно необикновено приключение. Определено ако някога имате време, настроение за разходка и се чудите къде наблизо да се отбиете – отидете до село Боснек и се потопете в спокойствието в полите на Витоша.

В настоящата статия ще ви разкажа за едно приключение, което преживяхме миналия уикенд. Както може би сте забелязали ние сме хора, които обожават да пътуват, а също така и да откриват нови, закътани, прекрасни местенца от страната, които заслужават да бъдат посетени и видяни. На първи април започна нашето приключение – да, истинско беше, не остана само на шега. Тръгнахме с жадни надежди да задоволим сетивата си с красиви гледки и положителни преиживявания, което разбира се се случи.

Посетихме едно много интересно малко местенце в централната част на пъстроцветните Родопи – село Косово. То е разположено на около 5 километра от балнеоложкия комплекс Нареченски бани, на 30 км от Асеновград и 36 км от Пампорово. Селото води своето начало в далечния 15 век, като на територията му са се заселили преселници от Старо село. Разказаха ни, че в началото селото се е разполагало на едно било, но с цел да бъдат по-защитени от нападения е преместено в долината между няколко хълма. Сякаш сгушено и защитено от прегръдките на планината. Тогава селото е било наричано Дяволското село, защото е било трудно за откриване от турците. Подходът към него и бил само един път – този, по който ние стигнаме до това райско  местенце. Селцето е мъничко и е разположено на изключително разнообразен терен – предимно планински. Впечатление прави етажираността на постройките, което е наложено от сложните топографски особености, с които се характеризира терена. В селото е изцяло запазен духът на типичната възрожденска родопска архитектура, което прави мястото изключително ценно и заслужаващо да бъде видяно.

Пристигнахме там след обяда и бяхме приятно посрещнати от слънчевите лъчи, които нежно галеха разкриващите се пред очите ни красоти. Бяхме гости на Комплекс Косовки къщи, като ни настаниха в Хаджийската къща, за която стопаните й казват, че е душата на комплекса.

Тази къща е  обявена за паметник на културата и е изградена в средата на VIX век от възрожденския майстор – уста Хаджи Георги Станчовски, който е създал и две от най-красивите къщи в Пловдив в стария град, а именно – къщата на Георгиади и къщата на Куюмджиоглу – сега Етнографски музей. Комплекса разполага с още две къщи –  Гатовска къща, която е разположена в средата на Турската махала и е изградена на няколко нива с отделни входове и Елиновска къща – на върха  на Турската махала. В Елиновстката къща някога е било първото килийно училище.

Малко след като пристигнахме някои от нас решиха да прекарат остатъка от прекрасния ден на голямата веранда, на която се излиза от мехната на къщата, а останалите поехме по планинските пътечки на опознавателна разходка. Маршрутът, по които вървяхме беше лек за ходене, но в същото време изключително живописен. Той минава по трите хълма около селото – Чуката, Калено бърдце и Кузмина  и през каменните около 100 годишни параклиси Св. Дух, Св. Иван, Св. Петър.

Природата е невероятна, а въздухът беше пир за телата ни. Минахме през красиви слънчеви поляни, тесни госрки улички, прашни полски пътища и течащи рекички.

В един момент виждахме Хаджийската къща, но нямахме идея как да стигнем до нея. А тя сякаш беше на ръка разстояние от нас – на съседния склон. Срещнахме едни мили хора, които реставрираха къща извън селото и бяха така добри да ни дадат насока как да излезем в центъра на селото, както и ни дадоха да си налеем вода. Разказаха ни за желанието си да реставрират къщата, използвайки само материалите, които едно време хората биха използвали. След няколкоминутнта почивка при тях се отправихме по пътеката, която ни показаха. Не след дълго се озовахме в центъра на селцето, където впечатлението ни беше привлеченео от селската гостилница, носеща името „Безгрижен живот“.

Да, там наистина животът е безгрижен. И като се замисля – колко му трябва на човек – малко храна, слънце, чист въздух и две очи, които да може да залее с любов преди да заспи. Да, нищо не е толкова сложно, колкото го представяме непрестанно, напротив – животът е толкова простичък и както тогава тържествено възкликна някой „Ей, хора, животът е хубав!“.

От центъра на селцето до къщата ни имаше още дестина минути ходене. Пристигнахме и вече беше време за вечеря. Хапнахме сладко сладко, а след това тропнахме няколко родопски хорца, за да засилим духа на преживяването. Звучащата българска музика, дървените прозорци, плетените черги и миндерите в Хаджиевата къща привнасяха един уют и топлина, както и гордост, че сме българи.

Изключително благодарни сме на собствениците на Косовските къщи за това, че ни поканиха да бъдем техни гости и да опознаем отблизо едно толкова прекрасно кътче в нашата малка инак България. Нагостиха ни с родопски специалитети като пататник, качамак и клин – баница със сирене и ориз, разказаха ни различни истории и бяха толкова мили и гостоприемни. Горещо препоръчваме мястото, което е прекрасно за качествена почивка в планината. Благодарим и на едни от най-добрите блогъри, с които бяхме – Мими, Ади, Нина, Ели² и Юлия за прекрасният уикенд, който споделхме в сърцето на Родопите.

Неслучайно е казано, че по-пърстроцветна от Родопа няма. Обаятелна със своите багри, аромат и пъстрота, определено е планина, която заслужава да се познава и обича. И както е казал поетът:

„Крила, крила да имах! — та щях да бягам ази

от туй борбище шумно на страсти и умрази,

де моя дух под скърби прегъва се, кат’ роб;

та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,

с гърди разширочени и с погледи стремливи…“

„Не, човешката душа в Родопите не може да избегне поетичното настроение. Две очи, една душа и едно сърце са малко, /…/ за да фанеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечността на тоя мир…”

                                                                                      „В недрата на Родопите”, Иван Вазов

 Може би е редно да започна с кратко, тривиално описание, което да насочи читателя за мястото, за което ще ви разкажа, използвайки пъстротата на прекрасния ни език и величието на вечните писатели и поети, които ще си позволя да цитирам, тъй като се възхищавам на лекотата, с която успяват да пресъздадат картините и усещанията.

Навсякъде мястото бива описано като „скално плато, намиращо се на около три километра южно от Село врата“ с надморската височина  около 1200m, съчетаващо красота, обаятелност и мистериозност в едно. Може би това е достатъчно, за някои да се досетят кое е мястото, а за тези, които още се чудят тези редове са посветени на продълговатото, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. Смята се, че скалите там са образувани в резултат от изригването на вулкан,чийто кратер е застиналия в съседен връх – Караджов камък. Мисля да спра до тук с фактологията и да обърна внимание на няколо интересни за мен легенди, които определено пробуждат любопитството ми и навяват много теми за размисъл.

В директен превод Белинташ идва от думите „бели”- бял и „таш”– камък и значи „бял камък“, още „камък на живота“, „камък на позитивната енергия“ .В превод от древните тюрски езици Белинташ може да се тълкува като “камък на познанието”. Според някои краеведи топонимът Белинташ може да бъде преведен като „камък на войната“.

Съществуват редица легенди и вярвания за мястото. Някои твърдят, че източния склон на платото е древно гробище, където има заровени големи количества злато. Според Пророчицата Ванга мистерията на Белинташ ще бъде разкрита, когато там бъдат отнети 8 човешки живота. От пророчеството до днес мястото е взело три жертви, които са били покосени от мълнии. Според други изследователи мястото представлява своеобразна звездна карта, датираща от преди 7 хиляди години. Изследователите се обединяват за теорията, че Белинташ е мястото, където древните хора, а по-късно траките са осъществявали своята връзка с Космоса. В конфигурацията на издълбаните в скалите мистериозни дупки, учените виждат ясно съзвездията Лъв, Ореон, Малка Мечка, Голяма Мечка. Слънцето и Луната се отразяват точно в двата кладенеца в определени дати от годината.

Ще продължа с моето преживяване. Да – преживяване, защото това място наистина не се „вижда“, то се преживява с всички други сетива.

Отклоняваш се от главния път и сякаш навлизаш в един друг свят. Табелата показва, че остават около тридесетина километра до мистериозното място, към което си се запътил, но за теб времето вече е спряло. Цари едно спокойствие и пъстротата на природата те пленява. Думите дори са излишни. Всичко бива оставено на сетивата. Виждаш, чуваш, усещаш в същото време споделяш всичко, споделяш го – там, където винаги си мечтал. Пътят се вие и изкачва все по-нависоко и по-нависоко, а вълнението остава срамежливо скрито.

И достигаш мястото, където е време да полетиш към дългоочакваното. Слизаш, нарамваш багажа и стремглаво тръгваш нагоре. Пътеката навлиза в ароматна борова гора, където чистота на въздуха е пир за тялото и душата. Преминава се през пъстри и изпълващи гледки, включително и вековният бук, формиращ причудливи естествени форми, в дънера на който хората са поставяли монети. С всяка крачка се доближаваме все повече до това невероятно място, съчетало толкова много истории в своето име и толкова много мистерии в своите форми. И ето, че след непосредствено малко време пред нас се открива този монументален, непреходен камък. Още няколко крачки и сме на платото – наречено от някои „челото на Родопа“.  А там, там – дъхът спира. Панорамата е толкова внушителна, че съзнанието сякаш не може наведнъж да побере цялата тази шир, с нейнта неописуема прелестност. Поглеждаш в едната посока – синьото небе прегръща родопските върхове, обагрени с нежните зелени тонове на настъпващата пролет. Поглеждаш в другата посока – загадъчни бели облаци обгръщат върхът, на който се намира религиозното светилище Кръстова гора. Отместваш леко погледа и се разкрива невероятният скален феномен – Караджов камък. В друга посока нежни сатенени мъгли се спускат по склоновете на планината. И накрая, обръщайки се за пореден път виждаш онова огромно жарко оранжево слънце, което срамежливо се скрива зад тъмни облаци и преминава към другата страна на нашата синьо-зелена дишаща майка. И тук дъхът ми вече е спрял и сякаш съм готова просто да седна там някъде и да съзерцавам. Да попивам от енергията на това толкова величествено място. Пренебрегвайки истории, легенди, факти – просто да седя и да съзерцавам. Да вдишвам чистотата на въздуха и да гледам великолепният филм, които природата е подготвилаи само за този единствен и неповторим миг, в който седя там горе и сякаш времето е спряло. Сякаш нищо друго няма значение. Сякаш просто си там, за да се преклониш пред тази величественост и да благодариш, че си част от нещо толкова огромно, че имаш възможността да го изпиташ и преживееш с всяка част от себе си.

И вече, изхождайки от преживяното мога със страхопочитание да изрека името Белинташ. Както и да се присъединя към твърдението – Белинташ не би могъл да бъде описан, той трябва да се преживе. И смятам за достойно да завърша това словоизлияние и да демонстрирам зародилата се в мен любов към тази пъстроцветна планина с думите на един велик български писател, а именно Иван Вазов, който пише:

„Родопи горделиви – грамада вековечна,

от върхове гранитни верига безконечна,

защо ме тъй привлича видът ви див, суров?

Кат зидове гигантски, вий вдигате се смели

и криете от нази невидени предели,

цял свят незнаен, нов.“